Кристин Димитрова и големите истини за малките хора

на

На световния ден на книгата имаме чудесен подарък за всички любители на литературата – един разказ от новия сборник на Кристин Димитрова „Когато пристигнеш, обади се“! Винаги се притеснявам да описвам автори които искрено харесвам. Чувствам че думите ми не са достойни за човек на когото се възхищавам. Струват ми се пресилени или фалшиви, както когато сме твърде официални с човек когото естествено ни идава да прегърнем. После се съвземам и си спомням, че не аз съм на фокус и моята роля е само да запозная четящите, с писател заслужаващ внимание, както и едно качествено четиво, особено за любителите на краткия разказ с неочакван край – често трагичен и комичен едновременно, каквото е и всъщност нашето битие.

Кристин Димитрова е нов за мен писател, но тя е добре позната на българската и световната аудитория. Автор е на сборниците с разкази „Любов и смърт под кривите круши“ и „Тайният път на мастилото“, както и на романа „Сабазий“. Нейни разкази и стихове са преведени в 35 страни, а „Сабазий“ е издаден в Мексико, Румъния и Русия.

Разказите на Кристин Димитрова увличат мигновено. Още с първите редове, четящия започва да се отъждествява с героите, защото в тях има много истинност.  Фокусът е върху обикновените хора, заседнали из плитчините на живота, които ненадейно се изправят пред големите истини за себе си и тези наоколо. Най-новият ѝ сборник е своеобразен епос за настоящето – за този наш хаотичен свят, пълен с неразчистени отношения и ненаказани престъпници, в който обаче достойнството понякога се оказва по-силно от страданието. В картите, които човек държи в ръце, винаги може да се окаже, че има скрит коз…

 

Сърдечно благодарим на ИК „Обсидиан“ за съдействието както и на самата Кристин за отзивчивостта и този прекрасен подарък:

 

ТЕТРАДКИТЕ

Тя звучеше заинтригувано по телефона сутринта. Да, наистина правели такава поредица. Да, наистина плащали за такива мемоари доста добре, не крайно добре, но ако се огледал човек, щял да види и доста по-зле. Александър не искаше да се оглежда. Той виждаше само долния край на слушалката, опряна до ухото му, и оттам, чрез един поток от негови вътрешни частици, които летяха в противоположна посока на гласа й, виждаше устните й от другата страна на връзката, любознателният й прилежен, малко остър нос, очите й, живи и тъмни като бодливи горски плодове, и огромните й гърди, които се вълнуваха при всеки повод. Хората обикновено се вълнуваха, когато разказваха собствените си истории, и най-много се вълнуваха във възмущението си, беше забелязал Александър. А нейните гърди бяха в състояние да се вълнуват когато тя изслушваше другите и дори когато те я прекъсваха на средата на изречението, а тя млъкваше с отворена културна уста и изчакваше да види какво имат да казват. В такъв момент спираше гърдите си с ръка, за да не се вълнуват, и Александър мечтаеше да е тази ръка, притисната върху задъханата им маса.

Александър беше двадесет и пет годишен, строен, с физика на доберман и също толкова здрави зъби. Ходеше навсякъде с една мърлява червена раница и платнени кецове, които връзваше до средата. Чувстваше, че има много какво да даде на света, но въпросът беше дали светът му го искаше. Тя звучеше заинтригувано. Дано не я беше събудил в нетърпението си. Дали беше по нощница? Дали спеше с нощница или просто си лягаше гола между чаршафите и заспиваше под бремето на гърдите си? Тя беше дванадесет години по-възрастна от него. Сигурно отдавна беше свикнала с особеностите на тялото си и беше престанала да ги възприема като нещо особено, но за Александър те си бяха големи особености. Тя се казваше Диана.

Александър превеждаше на хонорар за издателството й и на всеки три-четири месеца завършваше по една книга за вампири. Понякога му се случваше да работи и с тамплиери, магове или пазители на древни култове, попаднали в необичайни обстоятелства. Общо взето героите му дърпаха конците на света, докато някой по-прозорлив единак не им видеше сметката. Беше се усъвършенствал в изрази като “студени тръпки преминаха по гръбнака й” и “яростни пламъчета засияха в бледите му очи”. Можеше да ги бродира всеки ден след лекции, докато съквартирантът му Божо гледаше телевизия в същата стая. Думата “тайна” присъстваше в повечето заглавия, които идваха при него, а ако не присъстваше, той я добавяше. Диана много се вълнуваше от нея.

След завършването на всеки превод той отиваше в редакцията и вземаше поредната поръчка. Качваше се по стълбите на старата къща до втория етаж, където се намираше офисът, и се надяваше Диана да е там, а ако не е там, двете редакторки да го поканят на един чай, та да може да я изчака. Те избягваха да го канят на чай, защото той го пиеше прекалено дълго, въртеше очи към вратата и им губеше времето. Когато я нямаше, Диана винаги му оставяше на бюрото си следващата книга за превод с бележка за него. Александър събираше тези бележки с лекокрилия й почерк в предното отделение на раницата си и от време на време ги разглеждаше. Върху всички тях бе написано само неговото име, но това ни най-малко не го отегчаваше. А-то се стрелваше в духовни аспирации нагоре, р-то заораваше надолу в стаена страст и всичко бе наклонено надясно по един отзивчив начин. Бележките обаче се оказваха недостатъчни за по-задълбочена връзка.

Мъжът й Максим беше доста симпатичен човек и приемаше издателството за свое. За него се знаеше, че има друг бизнес, макар че никой не беше успял да разбере какъв е той. Постоянно канеше Александър по разни премиери и Александър ги посещаваше, с надеждата, че накрая ще пийне по едно вино във вълнуваща близост с жена му. Премиерите като цяло бяха скучни, и това бяха по-добрите премиери. Авторът си мънкаше нещо под носа, приятелите го хвалеха, някой критик казваше, че книгата е знак за нов ренесанс на литературата и авторът попиваше всяка дума, защото знаеше, че скоро няма да му се случи да слуша такива думи отново. Диана обикновено седеше на първия ред сред публиката, кимаше на автора с окуражаваща усмивка и от време на време се обръщаше назад да види дали всички места са запълнени. В такъв момент Александър й помахваше с няколко пръста. Диана беше стеснителна и бързаше да обърне главата си заедно с цялата си зарадвана усмивка напред.

Александър намираше нещо тайнствено и загадъчно в нея, нещо аристократично и приповдигнато, нещо недостъпно и непостижимо, и всички други качества, характерни за хората, до които не си се доближавал на повече от десет сантиметра, а ти се е искало. Мъжът й често можеше да бъде видян с отворен чипс в ръка или да върти около показалеца си връзка ключове. Тренираше айкидо, за да се разтоварва от стреса, гледаше благосклонно с раздалечените си очи и тупаше хората по раменете, когато беше в настроение. Понякога издебваше Александър, извиваше му ръката зад гърба и така се шегуваше. Със съпруга не беше толкова трудно да се влезе във физически контакт.

Александър седна първи в кафенето и зачака. Сутринта беше свежа, мразовита, слънчева, преизпълнена с миризмата на събуждаща се земя и дървесни пъпки в предстартово напрежение. Свирукаха някакви птици, въпреки че според календара беше още зима. Дали Диана щеше да дойде? Дали щеше да прекоси Докторската градина, за да вземе лично материалите, които той й предлагаше? Беше отказал да се срещнат в офиса й, защото не искал да вади тетрадките пред другите, да ги остави някъде, където могат да се загубят, да занимава хората в редакцията с нещо, което все още за него е личен въпрос, и въобще Диана така и не разбра защо тетрадките не могат да бъдат донесени в офиса. За Александър това беше единствената възможност да се срещне с нея насаме. Или ако имаше друга такава, още не я беше измислил. Той пиеше коняк, гледаше към витрината и стискаше раницата на коленете си.

Диана наистина дойде. Зададе се насреща със сериозната си физиономия и вталеното си манто, което трудно се закопчаваше от кръста нагоре. Очите й блуждаеха по витрините, за да открият зад коя от тях е седнал Александър. Той й помаха както винаги с няколко пръста. Тя го видя и се насочи към кафенето. Той взе чашата в ръка и приготви светското си изражение. Стомахът му се свиваше. Наоколо цареше приятен полумрак за разлика от режещата светлина навън.

– Много е мрачно тук, да излезем на въздух – бяха първите й думи.

– Разреши ми да ти поръчам един коняк.

Думите “разреши ми” бяха добавени за удължаване на изречението и повишаване на стила. В момента, в който ги произнесе, Александър усети колко кухо дрънчат.

– Коняк по това време? Ти винаги ли толкова отрано пиеш? Не, не искам коняк.

Александър престана да си я представя гола и се изправи на ръба на паниката.

– Добре де, нещо друго. Едно уиски, примерно.

Ама че скапана идея, за разлика от коняка уискито те настройва на делова вълна.

– Не, не, благодаря.

– Ром? Чаша вино? Секс он дъ бийч?

Той се сепна, че го е произнесъл, а Диана потрепна и се огледа. Но все пак седна на масата.

– Ами тогава ти си избери. Много искам да пийнем по нещо. Колкото да погледнеш какво съм ти донесъл.

Тя отново се огледа.

– Виж, не искам да оставаме тук. Тук всяка сутрин идва един наш сътрудник, журналист е, води предаване за книги по радиото. Сяда на някоя от вътрешните маси, отваря си лаптопа, поръчва си една водка, поне така казва той, и си я пие сам. Ако още не е дошъл, значи всеки момент ще дойде.

– И какво като дойде?

– Не, не, познаваме се много добре и никак не ми се ще да се засичаме тук.

– Ами един сок поне! – попита умолително Александър и посегна да отвори раницата си. – Тебе май въобще не те интересува какво съм ти донесъл.

Тя поклати глава и докосна ръката му. Пръстите й бяха ледени и от тях удряше ток.

– Да отидем някъде другаде – помоли Диана.

– Къде другаде? Тук наоколо има само заведения за сандвичи и цветарски магазини. А, знам една хубава кръчма надолу по малките улички! Можем и да обядваме там.

Александър се опита да задържи ръката й, но тя се изплъзна.

– Не, в никакъв случай. На обяд имам ангажимент и въобще скоро ще трябва да потеглям към издателството. Паркирала съм наблизо и ще ми вдигнат колата.

Той я гледаше като ученик, който след дълго мълчание пред черната дъска чака да му напишат оценката.

– Ела да излезем в градинката и там ще ми обясниш – каза накрая тя.

Тръгнаха из алеите и понеже градинката не беше много голяма, започнаха да се въртят около паметника. Имената на докторите, загинали по време на руско-турската война, бяха изсечени върху каменната му пирамида с четливи букви. Никой никога не ги четеше. Наблизо имаше закътана сред храстите пейка. Двамата седнаха на нея. Денят беше мразовит, но яркото слънце падаше право върху тях и напичаше откритите части на кожите им. Миришеше на размразена кал. От дърветата капеха студени капки.

Настана неловка пауза, която Александър нямаше нищо против да удължи до няколко часа. Не беше удобно като в заведението, чистият въздух действаше отрезвяващо и въобще нищо не се случваше както го беше планирал. Но докато седяха на пейката и с известно неудобство попиваха слънчевата светлина, на него му хрумна, че първата среща все пак се е състояла. Ако тя харесаше идеята му, със сигурност щеше да има и други срещи за в бъдеще. Приятни, творчески срещи, белязани от умни, тихи разговори. Все по-следобед и на все по-тъмно. Още имаше шанс, само трябваше да си изиграе добре козовете. Единствения коз.

„Ако пушех – помисли си той – сега щях да запаля цигара. Цигарите са толкова необходими, ако искаш да поседиш с някого спокойно, без да се стягаш. Вдишваш дима, издишваш го, няма нужда да измисляш интересни теми за разговор, няма нужда дори да си умен. Самото пушене те прави интересен и това е достатъчно. Създава връзки. Подсказва възможности. Да пушиш с някого означава да дишаш с някого. Да осъзнаваш общия въздух. Сходните интереси. Дискретното съзаклятие. Гърдите ви да се повдигат и отпускат едновременно. Поне тя да пушеше, щях да запаля и аз.”

Тя също не пушеше.

През премрежените си от слънцето очи той долови, че Диана се размърда нетърпеливо, сякаш беше дочула мислите му. Сладкото безвремие беше изтекло. Александър постави раницата си между нея и себе си на пейката.

– Вътре са дневниците на прабаба ми.

– Каква е тя? Някаква историческа личност?

– Не, козметичка.

Изпод деликатната усмивка лицето на Диана се изпълни със загрижено съмнение. Александър побърза да продължи.

– Била е козметичка на жените на големците от ЦК. Правила им е билкови маски, скубала им е космите от носа, триъгълниците, такива работи. И си е записвала всичко, което са й говорили една за друга. И за мъжете си. Кой с коя е бил. Кого е прецакал. Какво е откраднал. По онова време е нямало психоаналитици и тогава, нали, какво ти остава – личният шофьор, фризьорката и козметичката. Постоянно са се топили една-друга другарките. Ето ги, петнадесет тетрадки.

Диана погледна в раницата му. Отвътре се вдигна прахоляка на пожълтяла и разпадаща се хартия. Върху твърдите корици на най-горната тетрадка беше отбелязано със старателни равни цифри 1956-1958 г. Диана я вдигна внимателно и ръцете й потрепериха.

– И ти ми даваш това? Аз… аз нямам думи. Това е история! От това време всичко е история.

Мантото й заподскача от вълнение.

– Не, аз не ти ги давам завинаги, а само временно. Сега ти ги давам да ги прегледаш и ако искаш дори да ги препишете там на чисто в издателството. Но да не излизат от офиса, защото всичко може да се случи. Не искам да изчезне някоя. Само на тебе мога да ти се доверя. А аз ще изчитам преписаното, за да го одобря. Все пак, нали, прабаба ми очевидно е била графоманка, не искам утре хората да ме подиграват за някоя глупост. Вътре има доста горещи сцени… какво гледаш?

Диана се беше втренчила между две клонки на храсталаците и дишаше напрегнато.

– Какво прави той тук?

Александър погледна след нейния поглед и видя Максим с небрежна походка да обикаля по една от алеите. Не беше от хората, които сутрин се разхождаха из градинките. Или може би беше, но не правеше впечатление на такъв. В лявата си ръка държеше кесия пуканки, а очите му сякаш разглеждаха пейзажа много внимателно.

– Може би е тръгнал през градинката за по-напряко.

– Къде по-напряко? Той не слиза от джипа.

– Да му кажем „здрасти” ей сега като дойде.

Тя обърна към него пребледнялото си лице.

– Моля те, изчезвай оттук. Тръгвай веднага.

– Чакай бе, какво става, ние нищо не правим…

– Моля те, ти не го познаваш.

– Ще му покажем тетрадките и ще видиш, че той много ще…

– Ще попита защо не си ги донесъл в издателството. Въобще не го познаваш.

За части от секундата Александър имаше време да признае пред себе си, че наистина не го познава добре. А и не беше сигурен докъде би довело едно по-близко запознанство. Поради някакво извращение на глобалния времеви ход днес явно беше навлязъл в деня, в който нищо не вървеше накъдето трябва. Той стана, целуна Диана набързо по бузата и изчезна между дърветата. Тя долепи ръка до целунатото място, сякаш за да успокои кожата. Едва тогава забеляза, че Александър й е оставил раницата си с тетрадките, но вече нямаше как да го повика обратно, за да си я вземе. Бутна я зад пейката и се отмести пред нея.

Максим приближи с бавни крачки и устата му зяпна в показна изненада. Върху езика му имаше парченца от недосдъвкани пуканки.

– Я виж ти, какво правиш по това време тук? – попита той и се засмя предразполагащо.

– Нищо. Отбих се да подишам чист въздух. А ти?

– Ами случайно видях колата ти паркирана до цветарския магазин и си помислих, че трябва да си някъде наоколо.

– И тръгна да ме търсиш.

– Абсолютно. Помислих си каква ли работа имаш тук след като днес по обед щяхме да ходим в печатницата.

– Не съм забравила.

– И аз.

Настана дълго мълчание, при което Максим гледаше в Диана, а тя гледаше към групичка бежанци, скупчени в отсрещния край на градинката. Бяха облечени предимно в черно, като гарвани върху общ клон, а жените носеха над бурките си шушлякови якета. Две деца по-нататък ритаха топка. А още по-нататък се виждаше и част от белия джип на Максим. Максим в далечината и Максим отпред. Максим сутринта и Максим по обяд. Само за секунди светът се оказа пренаселен с Максим.

Това мълчание не беше същото по дух и тъкан като мълчанието от по-рано. В него имаше високоволтово напрежение от полустопен проводник, копаене на окопи и изчакване откъде ще просвисти първият изстрел.

Максим подхвърли една пуканка във въздуха и я улови с уста.

– А ти не си ли на работа? – попита Диана.

– Не съм.

– Нали имаше някакви важни срещи?

– Отмених ги.

Диана кимна.

– Няма ли да ме питаш защо съм ги отменил?

– Не.

– Не те интересува, така ли?

– Не.

– Не те интересува. Ама никак.

– Добре де, интересува ме. Защо ги отмени?

– Не е твоя работа.

Диана замълча. За пореден път се беше хванала в капана му. И все пак не искаше да остане там. Не беше честно.

– Моя работа е, защото издателството вече не печели толкова. Целият склад е пълен с бестселъри – непродадени. Другите мъже работят нещо. Ти само по срещи ходиш. Или не ходиш. Не издържам повече…

Максим заклати главата си преценяващо и докато я клатеше, се приближи към Диана.

– Ами тебе като за нищо не те бива? А? Кой е виновен? Това не вървяло, онова не вървяло. Ако не бях аз, всичко отдавна да е отишло на кино. С едно издателство имаш да се занимаваш и с него не можеш да се оправиш. Седнала тук в градинката! То само ако със седене ставаше…

Докато говореше, той се надвесваше все повече и повече над нея. Дияна гледаше в пуканките, доближени до лицето й. В един момен тя скочи на крака и повтори, този път с далеч по силен глас: „Не издържам повече!”

Максим вероятно щеше да каже нещо друго, но долната му челюст остана полуотворена и той се втренчи зад пейката.

– Я, какво е това?

– Аз си тръгвам – каза Диана.

– Чакай, чакай, това е някаква червена раница.

– Нямам представа какво е.

Максим заоглежда раницата без да я докосва.

– Абе това не е ли раницата на Сашко? Сашко Вампира?

Диана пребледня, но понеже лицето й вече беше зачервено от възмущение, цветовете му се уравновесиха.

– Защо да е негова?

– Ами аз друг идиот с такава раница не познавам. Да е идвал случайно тук?

Настана ново затишие.

– Не, откъде-накъде ще идва.

– Не знам – каза той и се втренчи в нея. – И аз това се чудя.

В паниката си Диана измисли начин как да вкара раницата обратно в сюжета.

– Дай да я отворим и да видим какво има вътре. Ако наистина е на Сашко, ще му я предадем.

Максим, който вече беше тръгнал към раницата, в този момент се спря.

– Не, абсолютно. Това е най-тъпото нещо, което съм чувал. Как ще отваряш чужда раница? Може да е на терорист. Откъде знаеш какво има вътре? По-добре веднага да се разкараме оттук.

Той тръгна с решителни крачки в противоположна на раницата посока, като по пътя подбра и Диана. Тя се задърпа назад, но Максим, стиснал ръката й над лакътя, я повлече със себе си. Наоколо имаше майки с колички, които се направиха, че не виждат сцената, но вътрешно бяха много щастливи, че все нещо са видели. Когато Максим и Диана се отдалечиха по посока на паркираните си коли, едната от майките стана, за да огледа по-добре обстановката около скандала и забеляза под скамейката мърлявата червена раница.

Моментално набра телефона за спешни случаи.

Два часа по-късно, вече в издателството, Максим разбра, че не му се ходи до печатницата и отиде на друга важна среща. Диана веднага се върна при скамейката, но завари района отцепен. Между дърветата бяха опънати жълти найлонови ленти с надпис „полицейска линия” и краищата им се ветрееха под възлите. Наоколо се разхождаха униформени служители, които на пръв поглед изглеждаха заети, а на втори поглед се виждаше, че няма с какво. По лицата им се четеше разсеяност и облекчение. Подмятаха се шеги. Прибираха се уреди обратно в калъфите им. Двадесетина деца се бяха струпали да гледат от най-близкото разстояние, до което ги бяха допуснали. Диана се опита да мине под линията, но един полицай се изпречи пред нея.

– Още не е обезопасен районът.

– От какво го обезопасявате? – попита тя.

В този момент видя червените парцали, увиснали по клоните на близките дървета. И нещо като едри, жълтеникави конфети, посипани по моравата зад пейката. Двама мъже в цивилни костюми, една жена с лабораторна престилка и един космонавт със скафандър още се въртяха около епицентъра на хартийките. Вятърът подухна към Диана и едно листче долетя до краката й. На него с прилежен почерк пишеше: „… оттогава всеки петък той трябвало да ходи до тайната пощенска кутия на Кертнерщрасе и ако на прозореца на втория етаж горяла свещ, да пусне…” Вече никой нямаше да разбере кой е ходил до Кертнерщрасе и какво е пускал, защото страницата на това място беше изгоряла. Диана вдигна хартийката и хвърли обезумял поглед наоколо.

– Какво сте направили? Какво? Какво? Как можахте?

– Госпожо – каза униформеният до нея. – Получихме сигнал за багаж без собственик. Трябваше да се отзовем веднага. Тук все пак е обществено място, градинка.

Диана погледна към скупчените отстрани деца.

 – Ей ги къде са посолствата – продължи мисълта си полицаят.

Космонавтът ритна каквото беше останало от взривената раница и с бавни крачки прекоси ограничителната линия. Когато мина покрай Диана, той се обърна с цяло тяло към нея, свали скафандъра си и подсвирна. Диана го изгледа възмутено. „Умирам за една бира!”, извика той и униформените почнаха да го тупат по гърба.

Диана се отдалечи с треперещи крака, свлече се на първата възможна пейка извън тълпата и се разплака. Беззвучно и без гримаси. Отстрани приличаше на обикновена любителка на градската зеленина, която от време на време вдига кърпичка към очите си. Не й беше много ясно за какво точно плаче. Знаеше със сигурност, че не беше за съдържанието на тетрадките, макар в известен смисъл да бяха безценни. ЦК щеше да си продължи към бъдещето без допълнителната кал, която новото издание бе на път да му лепне. Пък и на кого му пукаше? Тези едри институции от предишния режим се справяха добре с калта и дори успяваха да се възпроизвеждат под нея. Издателството пропускаше една добра печалба, но пък в момента подготвяше „Яжте за да слабеете”, от което се очакваха далеч по-сериозни приходи. За какво въобще имаше да се плаче?

Диана се разхлипа съвсем неудържимо, върна се в заведението, в което сутринта се срещна с Александър и си поръча голям коняк.

След осем часа всички, които са под трийсет години и не са излезли на среща, получават паспорт за страната на страданието.

Александър седеше полуизлегнат на канапето с вдигнати върху масичката крака и гледаше „България търси талант”. Пред очите му се редуваха певци, танцьори, смешници и фокусници, но той не ги виждаше. В другия край на масичката бяха опънати краката на съквартиранта му Божо, а в ничията територия между четирите им крака стоеше бутилка полуизпита водка. Божо беше висок слаб тип с черна конска опашка, хлътнали гърди и козя брадичка, сплетена на плитка. Следваше за инженер и се издържаше от сайт за хороскопи. Усещаше, че тази вечер настроението не е съвсем на ниво, но с течение на водката това все по-малко се отразяваше на собственото му настроение.

Александър гризеше нокътя на палеца си.

Мъж и жена в златни костюми караха разни пудели да се катерят един върху друг.

– Ти сега що не вземеш да й звъннеш? – попита Божо.

– Тъп ли си бе, човек? Нали телефонът ми остана в раницата.

– Звънни й от моя. Тя няма да знае кой се обажда и ще го вдигне. И ти: само да те питам как се чувстваш, така, така. А тя: ох, ох.

Александър се обърна към него и го изгледа зверски.

– Ти имаш ли й номера?

– Не.

– Ами тогава спри да ми даваш тъпи съвети.

Божо запази усмивката си за вътрешно ползване и двамата отново се съсредоточиха върху пуделите. Малко по-късно обаче, когато дресьорите вече бяха отсвирени от журито и на тяхно място дойдоха кънкьори, той удари две глътки от водката и се върна на темата.

– Добре де, ами тя сега, ако случайно хареса тетрадките на баба ти и реши да ти позвъни, как ще го направи?

– Ще ми позвъни в раницата.

– Много си тъп, брато.

– Тъп съм – съгласи се Александър и също отпи. След няколко трудни за изпълнение, но банални номера с кънки на екрана, той сам продължи.

– И да не ги хареса, поне знам, че ще ми ги пази. И така, имам още една среща с нея. Нали трябва да ми ги върне? Обаче не знам. Имам чувството, че няма да я видя повече. Там е една история…

Божо се захихика. Александър се включи с едно вяло исо от „хаха”, не че му беше смешно, а по-скоро от отчаяние и известна солидарност към приятеля, който си правеше труда да му влезе в положението. Не му се получи много добре. Но докато се правеше на развеселен, Александър забеляза, че наистина имаше нещо смешно в цялата глупава среща, стига самият той да не беше участвал в нея. Хвана го срам – от Божо, от конферансиетата в златни костюми и от него самия. Наведе се и зарови лице в шепите си.

Божо разтълкува жеста му като по-драматичен, отколкото беше.

– Копеле, не се отчайвай! Не се отчайвай. Винаги може да бъде и по-лошо. Тя може въобще да не те е забелязала колко си прост. Я вземи да палнеш една, на, аз лично съм ги навивал.

Той отвори една табакера с асо купа на капака и му я поднесе под носа.

– Бе мани се оттука, нали знаеш, че не пуша – бутна ръката му Александър.

– Аз да не те карам да пушиш, бе? Това не е тютюн. Само ще си дръпнеш за отпускане.

Александър посегна към табакерата, извади една сравнително хлабава цигара с усукани отгоре и отдолу краища и остави на Божо да му я запали. Опъна дълбоко смрадливия дим и се закашля. Но понеже това беше вечерта на самоубийството, веднага след кашлицата той дръпна наново, този път малко по-предпазливо. Божо също си запали и затвори с щракване табакерата. По лицето му се изписа наслада още при първото съприкосновение с дима. Беше майстор – поемаше, задържаше, въргаляше из устата и издишваше на фигури. Александър отдавна беше в течение на тренировките му, но по принцип презираше саморазрушението. Не и тази вечер.

Известно време двамата прекараха в пълно съсредоточение, с погледи паралелно впити в менящите се цветове на екрана. По едно време там излязоха някакви танцуващи хлапета, които мятаха ръце насам-натам под звуците на духова музика, ама бяха толкова смешни…

– Глей ги па тия, бе! – каза Александър. – Краката им приличат на спагети.

Божо известно време мълча и в следващия момент включи.

– Хахахахахахихихихи, сигурно като заспят си ги оплитат…

– И на сутринта си ги оправят с вилица – допълни Александър.

– Не бе, навиват си ги и после ги поливат със сос.

Двамата се разсмяха и не можеха да се спрат. И колкото пъти единият се опитваше да си поеме дъх, другият прихваше отново и го повличаше в гъделичкащата пропаст на безкрайния майтап. Бездна, пълна със безотговорна светлина и вечна смешност. И после изпълзяваха от нея заедно и пак се свличаха надолу и не можеха да си поемат дъх, защото на дъното въздухът не достигаше, и пак пълзяха нагоре и пак прихваха. Коремите им подскачаха, главите им залитаха, гърлата им цвилеха, телата им се превиваха в различни посоки. В един момент, точно когато смехът се превръщаше в конвулсивно хълцане и беше на път да престане, челата им се сблъскаха случайно. И те се разсмяха наново, този път заради удара.

– Дай пак, дай пак – повтаряше Александър.

Внезапно Божо млъкна и се ослуша. Лицето му запази вдъхновения вид на човек, който е получил гениална идея и така се е вкаменил. Показалецът му се вдигна във въздуха.

– Копеле, чакаш ли някой?

– Не, ебати.

– Някой звънна.

– Хихихи, сигурно е хазяйката от долния етаж.

Божо, който беше по-привикнал на всякакви стимулиращи въздействия, скочи и почна да се бори със завесата.

– Бързо, ти отвори, а аз ще проветря.

Александър стана и с разлюляна походка, която отвътре му изглеждаше волна като акробатически номер над каньон, а отвън изглеждаше като спешна нужда от проходилка, тръгна към хипотетичната посока на звъна. Хвана се за външната врата, постоя малко, за да запази равновесие, и я отвори със замах.

На прага стоеше Диана. Беше по някакво тънко якенце и без грим.

– Кво?

Изглеждаше доста притеснена и пристъпваше от крак на крак. Направи няколко опита да започне и накрая каза на един дъх:

– Виж, ние с Максим се разделихме. Не, не се притеснявай за нищо, взела съм си стая в един хотел. Знам ти адреса от издателството, имаме го в документацията. Идвам само за да ти кажа, че… да ти кажа, че с тетрадките на баба ти всичко е свършено. Няма ги вече. Край. Не мога да ти ги възстановя. Ще ти ги компенсирам по всякакъв начин, но не мога да ги възстановя.

– Защо?

– Полицията ги взриви.

– А? – попита Александър.

И се разсмя. Разсмя се така, че не можеше да се спре и при всяко превиване напред се хващаше за колената. Кискането му ехтеше из стълбището на кооперацията, а в ниските тонове се заменяше с магарешко цвилене. Диана го гледаше озадачено и от време на време се усмихваше с надеждата, че е разбрала.

Александър фрасна вратата под носа й и изтича да разкаже вица на Божо.

kristin

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s